Седим една сутрин на масата и закусваме. Тоест народонаселението седи и чака закуска.
Питам ги:
– Искате ли мекици?
А те вдигат глави от телефоните и викат:
– Ау, как мекици ? Въглехидрати и мазнини едновременно? И пържено? Ти знаеш ли колко калории има?
– За мен – вика щерката – една препечена филийка пълнозърнест хляб с авокадо и домат.
– А за мен – добавя бъдещата снаха – само обезмаслено мляко с някакъв плод, моля.
– А за мен мекички със сладко. – добавя бъдещия зет.
– За мен омлет, ама само от белтъците. – вика синът.
– Аз ще пържа мекици. – обявявам аз. – Това предлага заведението. Който иска друго, сам да си го направи.
Много са възмутени, милите! Трябва да оставят телефоните и да излязат в реалния живот! Ще вземат да изпуснат някое клипче в Tik tok, пази Боже!
– Мамо, – вика щерката – изобщо си много изостанала! Отдалечила си се от природата, ядеш вредни храни, пушиш!
– Ти пък какво разбираш от природа? – питам я.
– Аз ли? Мечтата ми е – вика – да си имам селска къща и да си отглеждам екозеленчуци. И ще си имам кокошцици, да тичат на воля и да ми снасят екояйца!
– Вярно ли? Искаш сред природата? Ами хайде, викам, ще ви заведа сред природата! На село. И ще се върнете с писъци на третия ден!
– Кой, ние ли? Ти се правиш на градска кокона, нищо, че си от село!
Природа значи! Ами добре!
Имам един приятел, който купува селски къщи. Та му звъня и го питам. Обяснявам му какво точно искам, а той се хили и вика:
– Имам точно каквото ти трябва! Ама си голяма садистка, да знаеш! Абе какъв наем, тя и без това е пуста! Ама ще дойда да погледам, може ли?
Уговорихме се ние. Събирам аз челядта:
– Намерих ви селска къща. Таман сред природата. Ама няма да издържите и два дена!
– Кой, ние ли?
Та се хванахме на бас. Ако устискат два дена, ще им готвя каквото кажат. Ако не – те ще чистят и готвят една седмица.
Обаче при едно условие – таткото ще си остане в града. Че какъвто е милостив, ще ми провали плана.
Та се натоварихме на колата. То лаптопи, то багажи, то дрешки, плажни масла!
Аз си мълча и си приготвям багажа тайно.
– Трябва да купим някои основни продукти. – викам им.
– Какви продукти? От там ще си купим, хем са екологични!
Та тръгнахме. И стигнахме.
Слизаме ние и народът опули очи.
Трева до кръста, къщата непочиствана от месеци.
– Ама ти къде си ни довела?
– Сред природата. – викам. – Нали това искате?
– Ама виж колко е буренясало!
– Ами тревата е част от природата. Това да не ви е градския парк? Ще трябва сами да я окосите!
– Ама как ние? Няма ли на кого да платим?
– Няма, викам, няма. В селото са останали десетина баби и дядовци, кой да я окоси? Хайде, момчета, захващайте се с тревата, а ние ще чистим къщата!
Обаче не им дадох коса, че ще си отрежат някой крайник! Дадох им по една мотика да тесат тревата!
А момите заведох в къщата. Тя съвсем прилична къща, ама като никой не е стъпвал с месеци, тук там някое паяче си е направило дом.
– Олеле, мамо, паяк! – изпищя първа щерка ми.
– Мамо, убий го!
– А не. – викам. – Не убивам живи същества. Сега ще го обера с метлата и ще го пусна на свобода.
– Ама той ще се върне! Убий го, де! Не влизам в тая къща, докато има буболечки!
– Значи губиш и ще чистиш и готвиш!
Разфуча се и вика:
– Къде е прахосмукачката?
– Каква прахосмукачка? Сред природата прахосмукачка няма. И ток няма.
– Как няма!? – изпищя кандидат снахата. – Аз как ще предавам за блога си? Още вчера съм обявила, че ще покажа клип за живота сред природата!
– Какъв клип? Тук няма Интернет. – съобщавам доволно.
– Как да няма? Ама как живеят тези хора?
– Природосъобразно. – хиля се аз.
След три часа двора приличаше на минно поле – дупка до дупка! И между тях – туфи трева!
Момите пищяха и търчаха, видели ту паяк, ту стоножка. Обаче накрая една мишка ги прогони окончателно!
– Къде е тоалетната? – питат ме.
– Ей там, в дъното на двора.
– Ама ти луда ли си? Там сигурно има змии!
– Змиите обичат припек, спокойно. – викам им.
– А, не! Ние ще стискаме!
– Ваша воля. – викам им.
Ама не устискаха!
Отидоха двете, стиснали тояги, готови да се бият с чудовищата от тоалетната!
– Искаме кафе! – викат ми.
– Ами напалете огън, ей го огнището. А джезвето и кафето са в колата.
– Какъв огън? Не взе ли газовия котлон поне?
– Не. – викам. – Газовият котлон е част от цивилизацията. Нали искахте автентичен природен живот?
Та много се забавлявах!
Синът едва не си посече пръста на крака с мотиката, а бъдещият зет си разби веждата в дюлята! И четиримата бяха опушени като коминочистачи, докато се опитваха да запалят огън.
Умряха от глад, защото в селото нямаше магазин. Имаше само яйца от щастливи кокошки, ама сурови. И сурово мляко направо от кравите! И то необезмаслено!
Накрая, в ранния следобед, се предадоха!
– Ние си тръгваме! – вика щерката. – Нахапаха ме някакви насекоми, ще получа алергична реакция!
– А, от комари никой не е получил алергия! Не минава номерът! Пък и аз нося ампула, ей сега ще те дупна!
– Няма! Искам си у дома! Тръгваме си!
В тоя момент дойде моят приятел и като видя двора, се запревива от смях!
– Момчета, вие окопи ли копахте? Е, как е сред природата?
И те се разфучаха и заминаха с колата!
Зарязаха и мен, и природата!
Когато се прибрах вечерта, в апартамента цареше тишина.
– Къде са героите? – питам мъжа ми.
-Спят. – вика. – Взела си им душите с твойта природа. Олапаха мекиците за нула време, изкъпаха се и не са мръднали. Ама бива ли да си толкова лоша?
– Аз ли? Те искаха да живеят сред природата. Какво да ги правя, че не могат огън да си запалят?
– Трябваше и аз да дойда.
– А, не! Та да им запалиш огъня и да им окосиш тревата ли? И аз да загубя?
Та спечелих баса. То нямаше и как да не го спечеля де!
Природолюбители, друг път!
Още ми се сърдят!