Лична драма

Някакъв тип се родил дефектен. Вместо гъз имал каса бира. Супер проблем – навсякъде гаври, никакъв полов живот, че деба и шишета – дрънчат, абе въобще – мизерия. Половината доктори гледали недоумяващо останалите се заливали от смях. Пича много депресиран. Една от поредните безсънни нощи се разхождал по плажа във Варна и срещнал някакъв беловлас старец. Разказал му своята трагедия, старецът много внимателно го изслушал, погладил се по брадата и му казал:

– Синко, знам какво трябва да направиш. Сутринта иди на изгрев слънце, свали си гащите, легни по корем и лежи така поне два часа.

Пича, бил пробвал всичко, отишъл сутринта по изгрев слънце, свалил си гащите, легнал по корем и като го напекло слънцето – …бирата станала на гъз!

Когато сте при любовницата, паркирайте на мястото на мъжа ѝ. Оставете си номера на телефона! Той ще се обади да си махнете колата!
Следвайте ме за още практически съвети…

Телефонистка вдига телефона и от другата страна се чува мъжки глас:
– Ало, мината ли сте?
– Мината съм, ама не от Вас…

В първоначалния си вариант Кама Сутра била наръчник по гръко-римска борба. Но някой шегобиец дорисувал пишки и те така…

Когато гледате заедно

– Тоз кой е?
– Водопроводчик.
– А тази? Има рокля като моята!
– Домакинята.
– А младия?
– Разносвач на пици.
– Кой я е поръчал?
– Откъде да знам?!
– А русата с него ли е?
– Не! Дойде отделно, приятелка е на другата жена!
– Гаджета ли са с разносвача?
– Ай сиктир! Няма да гледаме повече порно заедно!

– Господине, какво е семейното ви положение?
– Непоносимо, госпожо, непоносимо…

Тибетски промоции

– Муцка, как си?
– Мани, мани, много съм зле…
– Що ма, кво се е случило?!
– С мъжа ми, Кире, не сме правили любов от три месеца… Вече не знам какво да правя… Отчаяна съм…
– Споко, аз имах същия проблем, но му купих едни специални чорапи – най-великият афродизиак в света… Шият ги тибетски монаси от някаква много специална вълна… Пешо, откакто ги носи, всяка вечер нахлува вкъщи, хвърля си дрехите,
захапва ме за шията, после ме мята на леглото и правим най-дивата любов на света… Изпращам ти адреса, където ги продават.
След няколко дни двете пак се чули…
– Какво стана бе, муцка? Доволна ли си?
– Още по-лошо стана… Купих му чорапите… Обу ги и като се върна от работа, нахълта вкъщи, хвърли си дрехите, отвори хладилника, извади най-голямата краставица и си я …заби отзад…
– Леле, муцка… Ама ти каза ли им, че ги искаш за мъжа си, а не за теб?!

– Откога работите в нашата фирма?
– От момента, в който ме заплашихте с уволнение!

Кастинг за ханъма

Султан обявил вакантна бройка в щата на харема и направил кастинг.
Явили се три кандидатки. Влязла първата:
– Колко е две и две, пролет моя? – попитал султанът.
– Четири, господарю мой! – отвърнала тя.
“Умна е!” – отбелязал султанът.
Влиза втората и султанът пак я пита:
– Колко е две и две, Слънце на очите ми?
– Пет, повелителю мой!
“Е, не е толкова умна, но има въображение!”
Влиза третата и той пита и нея:
– Колко е две и две, радост на живота ми?
– Колкото кажете Вие, господарю!
“Покорна е!” – помислил султанът.
Накрая, избрал тази, която имала най-хубаво дупе… Тъй де, той за съветници си имал везири…

Подарък за спомен

Навремето в едно село, дошъл един депутат. Прекарал той няколко дни, яли пили и след много обещания за пътища, водопроводи и хубав живот тръгнали да се сбогуват. Селяните решили да го дарят с нещо за спомен, но не можели да решат какво. Кмета казал:
– Трябва да е нещо такова, че да го ползва всеки ден, и като го пипне, да се сеща за нас. От тълпата се обадил бай Мехмед сюнетчията:
– Ами най-добре, да взема да го обрежа и да го опънем, че където и да се пипне, да си спомня за нас!
Уважаеми господине!
Приложено Ви връщаме Вашата данъчна декларация за 2011 г. за корекция. Това се налага поради обстоятелството, че нямате право в колона „Издържани лица” да вписвате „Правителство, парламент, държавни и местни чиновници и няколкостотин хиляди цигани…

Среща на наборките

Две баби, бивши съученички се срещнали след 40 години да се видят. Едната живеела в швейцарските Алпи, а другата в село Чукарка до iTos. Швейцарката се похвалила:
– Моят дядо умря от сърдечен удар във фитнеса. Обаче като бях на театър се запознах с един нов дядо и сега си ходим на гости.
– И какво правите там?
– Забавляваме се – пеем тиролски песни. Ами при теб как са нещата?
– Моят дядо и той умря от сърдечен удар в кръчмата – изтървал шише ракия. Ама на събора се запознах с един нов дядо и сега си ходим на гости.
– И какво правите там?
– Е па ние сме прости хора от село, не знаем тиролски песни – ебем се…

НАГЛАТА ЖЕНА

След работа отидохме с мъжа ми в хипермаркета. Взехме две колички, напълнихме ги с продукти и мъжът ми отиде към касите да пази ред, а аз в сладкарския отдел.
Отивам с количката при него, промъквам се напред и му казвам:
– Господине, моля Ви, пуснете ме да мина преди вас!
– Няма проблем – отговаря той – аз не бързам.
Чакащите отзад занервничиха:
– Не бъдете нагла! Върнете се и застанете на опашката!
– Господине, а може ли в такъв случай да си прехвърля нещата във вашата количка? – питам аз.
– Разбира се!
Чакащите отзад:
– Ама че нагла жена! Навсякъде ще се промъкне без сапун!
– Господине, – казвам – а бихте ли платили вместо мен?
Опашката е в шок, чака отговора.
– Да, да! Не се притеснявайте! – отговаря мъжът ми.
– Вие с кола ли сте? – питам – Ще ме откарате ли?
Мъжът ми вече не можеше да отговаря, задавяйки се от смях само кима с глава. Ех, как им се искаше на тия отзад жива да ме изядат…

За умните и красиви… кокошки

Била съм към 10-годишна. Селско девойче. Пасях пуйки, кокошки, овце. И общо взето детството ми минаваше по поляните с животни. Един ден чух баба да се жалва на комшийка, че кокошките ни спрели да снасят яйца. Нещо им ставало… Като виден кокоши експерт, мисли, мислих и снесох гениално умозаключение. Реших, че кокошките не снасят яйца, щото петлите ни не ги харесват вече. Кокошките съответно са грозни и тъжни, и не снасят яйца. Логично. Аз, обаче, кокошка в калта не оставям. Изчаках мама да отиде на работа, а баба да си легне на обяд с вестника. Взех де що има червила, сенки за очи и лакове мамини… И бам – в курника (кокошарника). Там 1 по 1 кокошка минаваха на разкрасителни процедури – малко сенки на клепачите (според цвета на перата), ярко червено червило на клюна и червен лак на ноктите… Имахме около 70 кокошки. Разбира се, гримирах само зрелите такива. Ярките (тийнейджърките) бяха малки за такива работи! И така – вкарвам кокошка в курника, изкарвам Жокера… След всяка изкарана от мен кокошка, петлите кудкудякат на земетресение. Викам си „Ей го на! Влюбени са!“. Ми то, не може да очакваш петлите да ги харесват тия проскубани кокошки. Требе си грижа! Мисията изпълнена. Двора ни – пълен с плашила, ама какво разбират другите от кокоша красота. Важно е петлите да ги харесват. Прибирам гримовете на мама… Понаклюцани малко, ама нищо. Излиза баба да пуска пернатите на паша. Като ги видя, като викна: „Норкееееее“, та чак в другия край на селото се зачудиха дали така се казват… Няма да продължавам с тази драма. Изтъкнах предимствата на идеята си! Не можеш да ме обориш и това е! Мама спря да се гримира. Аз си присвоих гримовете за кокоши процедури. Баба не продума нищо вече в тая връзка. Не помня дали са почнали да снасят. Кокошките, нали… За петлите не съм убедена. След някоя и друга седмица, обаче, се зачудих как може да имат крила тия кокошки и да не летят. Пълно пилеене на ресурс. И понеже аз кокошката си в калта не оставям, започнах уроци по летене. Хващам няколко кокошки (гримирани), слагам ги една по една на телта за пране. Вдигам телта бавно с един висок колец. После заставам отдолу с друг колец и леко ги побутвам да скачат. Клаааати се онзи простир с онея ми ти кокошки. Кудкудякат петли. Но няма как. Полетът иска жертви. Побутвам по-силно. Бам – забиват се като щрауси в земята. Първи, втори, трети опит… Щрауси. Излиза баба… „Нооооркеее ма, що си ги нафъргала тия кокошки по простира?“… Реве. Аз: „Спокойно, бабче. Уча ги да летят. Още малко и ще хвръкнат.“…
Баба ми: „Не може кокошка да фърчи ма, Норке. Не може!“…
„Глупости, бабо говориш! Глупавите кокошки не могат да летят. Нашите са умни и красиви. Ще летят!“… Баба си свали забрадката в знак на примирение и ми продума тихо: „Да не си посмяла да влизаш при овците! Молим те!“ … Имахме и прасе, де. Касандра. Ама нея вече я бях яздила същото лято… Щото исках кон.
Елеонора Бойчева

Иванчо – приказки за програмисти…

На Иванчо са му дали 3 ябълки.
Той е изял 2.
Колко ябълки има Иванчо?
Мислите си че 1?
Ама никъде не е казано, колко ябълки е имал Иванчо преди да му дадат 3-те.
Извод – нулирайте си променливите!

 

Иванчо има 3 ябълки. Дали му още 3. Той изял 2. Колко ябълки има Иванчо?
4? Неееееееееее! 6! Двете ги е изял един ден по рано.
Извод – синхронизирайте си нишките!

 

Иванчо имал 5 ябълки. Изял 2. Колко са му останали?
3? Нееее! Той не е ял свои ябълки! Пак има 5!
Извод – защитавайте си адресното пространство!

 

На Иванчо му дали 3 ябълки. Той ги изял.
На другия ден дошли да му ги искат, защото били дадени само за съхранение.
Извод – четете си спецификацията.

– Как е положението, Джеймс?
– Илон Мъск щял да идва, сър.
– Така ли, Джеймс?
– Вече му викат Рицина, сър.
– Какво искаш да кажеш, Джеймс?
– Направо се насраха с него, сър.

– Как e положението, Джеймс?
– Мисля да гласувам, сър.
– Защо така, Джеймс?
– Защото ония не искат да гласуваме, сър.
– Какво искаш да кажеш, Джеймс?
– Ще е като да ги напсувам, но много по-хубаво, сър.

Извадки от дневника на Зигмунд Фройд

28 февруари 1899

Днес при мен беше госпожа Рихтер и проведохме поредния сеанс. Накарах я да легне на кушетката и да ми разкаже сънищата си. Господи, какви прасци има тази жена! Тайно се надявах да каже, че ме е сънувала. Уви, не! Сънувала, че я гони едър бик само с един рог, ама мноооого голям! Опитах се да извъртя нещата в моя полза и да я убедя, че големият рог е символ на мъжкия член. Попитах я дали не свързва бика с някой неин познат, а тя ме нарече „мръсник“. Закани се, че няма да стъпи повече при мен!

11 март 1899

Днес не дойде никой, затова се отдадох на теоретична работа. Решил съм да докажа научно, че всички човешки действия са породени от сексуален мерак. Сега търся научен термин за „мерак“. Все пак обществото е твърде консервативно и едва ли би приело нещата да му се казват право в очите. Освен това ще ме обвинят, че хипнотизирам клиентите си с цел да слушам мръсотии. Но какво да направя като нямам пари за еротични телефони?

31 март 1899

Посети ме генералшата Цимер. Генералът напоследък се държал доста хладно с нея. От пламенен любовник се превърнал в безразличен съквартирант. Всички опити на съпругата да го прелъсти били безуспешни. „Виси му като магарешка опашка“, изплака госпожа Цимер.
– Хм, опашка ли казахте? – придадох си замислен вид и се направих, че записвам нещо в тефтера си. Този генерал е пълен идиот! Да имаш такава жена и да не я употребяваш! Е, прасците й не са толкова хубави като на госпожа Рихтер, но пък какъв задник вади!
Предложих на генералшата да легне на кушетката, за да й помогна. Без капка свян тя започна да се съблича и не спря до момента, в който остана чисто гола.
– Хайде, докторе, помогнете ми! – изстена тя с глас, който би вдигнал и най-безутешната магарешка опашка.
В този миг аз осъзнах, че съм изправен пред страшен избор – между природата и науката.
Науката отстъпи.

2 април 1899

Хазайката ми госпожа Бунте пак ми вдигна скандал за наема. Обясних й, че скоро ще съм прочут учен и ще имам много пари, но тя е непреклонна. Все пак каза, че можела и да почака, ако съм й направел от „оная магия, дето съм направил на генералшата“. Явно е подслушвала дъртата вещица.
Притеснявам се обаче дали кушетката ще я издържи – тая свиня тежи над 150 кила.

14 април 1899

Отново писах. Още не съм измислил невинна дума за „мерак“. Колебая се между „лабудо“ и „болидо“. Първото обаче ми звучи като порода маймуни, а второто май че е някакъв автомобилен термин. Трънлив е пътят на учения!
Седнах да препрочитам любимия си Софокъл. „Едип цар“. Бе, тоя Едип си е ебал мамата! Много се развълнувах. Като се замисля, майка ми също ставаше… Въпреки, че беше с мустаци и имаше повече брадавици, отколкото е прилично, трябва да си призная, че често съм я сънувал гола. Какво ли означава това?

25 април 1899

Днес внезапно дойде госпожа Рихтер. Извини ми се, че се държала грубо с мен миналия път и каза, че вече ми има пълно доверие, особено след като разбрала как съм помогнал на генералшата. Значи вече се е похвалила, мръсницата…
„Аз, слава Богу, нямам подобни проблеми“, каза Рихтер, „но ме измъчват тревожни кошмари и искам да ми ги разтълкувате“.
Поканих я да легне на кушетката и взех тефтера си. Сънят, който ми разказа, бе твърде красноречив.
„Лежах на железопътни релси в мъглив ден. Изведнъж чух локомотивна свирка. Към мен с огромна скорост летеше мощен влак. Опитах се да стана от релсите, но не можех. Разпищях се от ужас, но в мига, в който локомотивът ме докосна, тялото ми се превърна в дълбок тунел и влакът тържествено влезе в мен. Изпитах огромно облекчение…“
За мен всичко беше ясно. Но как да й го кажа? Дали няма отново да я обидя и да се лиша веднъж завинаги от гледката на прекрасните й прасци?
– Ъ-ъ-ъ….доколкото бих могъл да разтълкувам съня ви, госпожо… – запънах се.
– Аз не искам да го тълкувате – прекъсна ме тя. – Искам да ми кажете как да сънувам такива прекрасни неща всяка нощ.
Усетих, че авторитетът ми ще рухне, ако не дам задоволителен отговор, затова се опитах да сменя темата. Сетих се за „Едип цар“.
– Госпожо Рихтер, случвало ли ви се е да сънувате, че осъществявате интимен контакт с майка си?
Гледах тъпо ухилен пациентката си, а тя стана и ми удари такъв шамар, че тефтерът ми изхвръкна през прозореца. Този път мисля, че я загубих завинаги. Егати комплексарката!

26 април 1899

Госпожа Бунте влезе в стаята ми под предлог, че намерила тефтера ми и искала да ми го върне.
– Ровила сте в личните ми записки? – креснах й аз възмутен.
– Да, но да си призная нищо не разбрах. Какво е „либидо“, някакво горско животно ли? Либидо ли каза? Бинго! Това е думата. Запрегръщах дебелата си хазайка в пристъп на неударжима радост.
– Ей, Зиги, нека първо легна на кушетката – палаво каза тя.

5 септември 1899

Отново препрочитам „Едип цар“. Дали е изпитвал наслада, когато е обладавал майка си? И защо, щом чак толкова се разкайва, не си отреже оная работа, ами си избожда очите? Дали пък Едип не е самият Софокъл? И ако е така, не е ли сфинксът литературна проекция на проклетата Софокълова хазайка?

27 декември 1899

Пак дойде генералшата. Разрева се още на вратата. Хванала мъжа си на калъп с коледната елха.
– Беше целият избоден от игличките, но ръмжеше от страст – изхлипа госпожа Цимер. – А когато брадата му пламна от свещичките, направо изпадна в екстаз.
„Какво правиш, Карл?“, попитах го, а той ми каза, че най-после си намерил гореща партньорка. И ако се съди по опърлената му брада, май беше прав.
Кажете ми, доктор Фройд, аз студена ли съм? – тъжно попита тя, докато си сваляше роклята.
Установих, че не е.

15 януари 1900

Госпожа Рихтер пак наруши обещанието си и дойде да ми разправя перверзните си сънища. Сънувала, че е тресавищи и в нея затънал цял керван камили. Е, това вече е ужасно неприлично.

5 февруари 1900

Теорията ми за Едиповия комплекс се оказа вярна. Днес, докато утешавах госпожа генералшата, я попитах:
– Кажи ми скъпа, не ти ли напомням с нещо на баща ти?
– На баща ми – не, но адски ми приличаш на Едип цар – отвърна тя.

Бай Агоп и Духът

Бедният арменец Бай Агоп нарамил серкмето и тръгнал към близката рекичка да хване някоя рибка за чорбица, да нахрани многолюдното си семейство. Замятал, замятал – нищо. Най-накрая измъкнал една запечатана глинена бутилка.
– Бре – рекъл си бай Агоп – туй ще да е някой отлежал коняк „Арарат“, я да ударя един гълток!
Отпечатал той бутилката и не щеш ли от нея изскочил един Дух.
– Бай Агоп, my friend – метнал се на врата му Духът – ти ме спаси от хилядолетно затворничество в тая бутилка. Казвай да ти изпълня едно желание!
– Ама таковата, рекъл Бай Агоп – в приказките пише, че като пуснеш дух от бутилката и той ти става слуга до живот?
– А, забрави тия арабски простотии, казал Духът. 21 век сме, робството отдавна го отмениха, пък и ти не си ми работодател! Давай желанието, че имам сума ти изостанали задачи за вършене! Това е сделката – take it or leave it дето се вика!
– Добре тогава – въздъхнал примирено бай Агоп – бих желал на задната седалка на собствения ми „Мерцедес“ S класа, паркиран пред вилата ми с 20 спални на Средиземно море, от чийто прозорец се вижда 50 метровата ми яхта, привързана за собствения ми пристан, моята майка да подари на трите ми дъщери по една диамантена огърлица, всяка струваща по един милион долара, закупени с част от месечната ѝ пенсия!
– Мдаааа – почесал се по брадата Духът – евреите има още много да учат!

КРЪЩЕНЕ

Да кръщаваш дете не било тъй лесно. Особено подофицерско дете. Не си гледа селското произхождение и големите крачуни младшият подофицер Стамат Рунтов, а налетял на гражданка, знаете. Пролетес ходил на някакви стрелкови курсове в Пловдив, залюбил се там с някаква си шивачка и нали е силен по фортификацията, обходил й фланговете, значи, атакувал я на бърза ръка и я взел в плен. Пристига една вечер след проверка у дома, тропва с крак, козирува, а зад гърба му, слабичка, свитичка, стои шивачката.
– Аз, вика, кръстник, имам чест да доложа, че завърших успешно курсовете в Пловдив. Освен това, вика, и друга една работа свърших. – И поглежда ухилено към нея.
– Разбрах, разбрах, думам му, всичко ми е ясно, само това, дето ми казваш кръстник, не мога да разбера добре.
– И за това ще ти доложа, вика. Едно време баба ви Христина е венчавала моята баба и кръстила всичките й деца. Оттогава сме свикнали у дома и на целия ви род все кръстници думаме.
– Щом сте свикнали, казвам, добре. А после?
– После ще ни венчаете, казва. Набързо ще ни венчаете, защото ротният се сърди, пък и самата работа не търпи отлагане, казва и ми смига многозначително.
Нямаше как, венчахме ги още същата неделя. Присъствува и ротният му с госпожата, от село имаше доста хора и от града също. Попримърка попът молитвите, друснахме му едно попско хоро, и толкоз. Едно кротко хорце, знаете, едно крепко – пет стъпки вдясно, спреш се, поклониш се, пак пет стъпки вдясно и така нататък. „Лесна работа, мисля си. Дано все тъй върви и да не рече попът да го обърне я на пайдушко я, или пък на някое, в което има клякане, че както съм слаб в игрите и каквито ми са тесни панталоните, може да се изложи човек.“
Както и да е, свърши се. Венчахме ги, значи, платих си на попа, на църковното настоятелство, на клисаря, на певците, на тоя, дето би камбаната, на децата, дето държаха светилниците, и на още много други. Купих им един голям медник, те ми донесоха мисирка и си завързахме роднинство един вид.
Не се минаха и пет месеца, роди им се момиче по съкратения метод. Едно червено маймунче, знаете, с косици и големи крачуни – същински бащичко!
– Ще кръщавате пък сега, дума ми Стамат. Аз, казва, исках войник да бъде и да служи на отечеството, а то излезе фуста, но за втория път ще видим! – И сучи мустак.
– Добре, казвам, добре. То си е ваша домашна работа и каквото сте решили, това да е.
Не се мина много, и получихме покана. Едно стъкло ракия, панделка на шията и ментени бонбони.
Разтичахме се, знаете, приготвихме разни там гащички, ризички, шапчици, чорапки, повойчета и рано сутринта в неделя в тържествена процесия се проточихме за към тях. Най-напред кучето, значи, след него слугинята с даровете и най-после щабът – аз, жената и децата. Като доближихме къщата им, от вратата още ме посрещна един врясък, един вик, сякаш колят някого. Влязохме в стаята, гледаме, уважаемата кръщелница посиняла от писък, а над нея майката на Стамата, стрина Кера, я бута с пръст по пъпчето, смърка й с уста и се мъчи да я укроти:
– О, о, о! Няма, баби, няма… А, а, а, моето Керче, моето пиленце!… Хайде, хайде, баби, че ще идем на дяаа, на дяаа…
Сватята й госпожа Гена, дошла също по случая от Пловдив, свила се, със зачервени очи, до краката на детето, мълчи и сумти.
– Е, готови ли сте?-питам ги аз.
– Ооох, всичко е готово, кръстник, всичко е наредено, само името, пустото му име не можем да изберем – отговаря кумичката. – От една неделя се караме и очите ще си издерем за него.
– Ще ги издерем я, като сте такива неразбрани! Че лошичко ли е мари, сватя, лошичко ли е да го кръстим Керка? Кера, Керка, Керче-шекерче, от това по-хубаво, на баба си името да носи, има ли?
– Недей така ма, сватя, недей настоява толкова. Четири унуки имаш, да ти са живички, на твое име кръстени, а на мене това ми е само и я роди Спаска пак момиче, я не. Съгласи се Генка да го кръстим.
– Как ще се съглася мари, сватя? Ти луда ли си! От един месец съм кюхнала тука, работата си в село съм зарязала и само за това стоя. Как ще се съглася? Ти кога отхраниш и отгледаш левент като мой Стамата, кога стане подофицерин и кога ти роди момиче, кръщавай го, както щеш, но сега не отстъпвам!
– Ама чакай ма, сватя, не се ядосвай ма. Най-напред ми кажи, той ли го роди, или моята дъщеря, а?
– Не ви питам аз и никого не слушам! И не ме карайте да си развързвам устата. Не ви ли стига мари, дето ми подмамихте момчето, дето го омагьосахте, та му навряхте в ръцете мършавата си дъщеря, дето ни хляб знае да меси, ни камина да измаже, нито пък лятно време нещо в полето да ни помогне? Не си ли я виждаш, че по цял ден седи при печката и плете фигаро, а ний от село пренасяме дърва, мъкнем лук, картофи и фасул. Какъв чеиз й направихте мари? Гола като циганка ни я натрапихте. Не давам да се кръсти детето на друго име, не давам, па ако щете, и на парчета да ме направите.
– Лоши уста имаш, сватяаа! Господ да ти плаща. Ама аз пак ще те моля Генка да го кръстим, че тъй му прилича, пък и майка му тъй иска. Не се пита никой тука, а майката само. Каквото тя рече.
Извръщам въпросителен поглед към кумичката, а тя мига през сълзи и нарежда:
– Оох, че зная ли, кръстник, зная ли? Аз, правичката да си кажа, не харесвам ни едното име, ни другото, но повечето съм съгласна с мама, и то да го кръстим не Генка, а Евгения, а ний ще си му казваме Женичка. По-красиво е, вика, и по-модерно някак.
– Вятър работа! Нищо подобно – изревава зад гърба ми току-що пристигналият Стамат. – Не слушай женорята, кръстник. Нека си лаят те. Ако беше момче, щях да го кръстя Вълчо, на баща си на името, но понеже е женско, Слава ще го кръстим и вярселям! За слава и чест на България. Толкоз! И повече да се не приказва в строя! Хайде! Ходом, че попът ни чака!
Жените ахнаха изненадани.
– Не давам Керка, брей! Тъй да знаете! – крещи стрина Кера, грабва детето и хуква към вратата.
– Божичко, удуши Генчето тая проклетница – разпери ръце госпожа Гена, втурна се след нея и я хвана за полата.
– Майчице, детето ми! Евгения, Женичката ми! Душичката ми! – пищи като луда майката и се хвърля върху двете вкопчани жени.
Грамадният младши подофицер Стамат Рунтов блъсва жените, застава разкрачен на вратата и изревава страшно:
– Сволочи със сволочи! Ще ви дам да разберете! Мирно!
И като разкопча поясока си, започна да пердаши когото свари.
Едва успях да се измъкна през кухнята. След мене и другите домашни в разсипан строй и в обратна, тъй да се каже, процесия се проточихме за дома. Най-напред аз, след мене жената, а най-отзад слугинята с децата.
Кучето, подушило с време опасността, си беше офейкало отдавна.
Чудомир
Служба поддръжка.
Въпрос:
Изтеглих файл от Интернет, но повече не ми трябва. Как да го върна обратно?
Отговор:
Ето заради такива нещастници като вас, скоро Интернет ще остане съвсем без файлове…

Разговор на американско дете с баща му преди 20 години

– Тате, защо трябваше да нападаме Ирак?
– Защото имаха оръжия за масово поразяване.

– Но инспекторите нали не откриха никакви оръжия за масово поразяване?
– Това е защото иракчаните ги крият.

– И за това нахлухме в Ирак?
– Дам… Инвазиите винаги вършат по-добра работа от инспекторите.

– Но след като нападнахме, ПАК не намерихме оръжия за масово поразяване, нали?
– Това е, защото са много добре скрити. Спокойно, ще намерим нещо. Най-вероятно точно преди изборите 2004 година.

– А тате, защо им беше всичкото това оръжие за масово поразяване на иракчаните?
– За да го използват по време на война, глупчо.

– Обърках се, тате. Ако са имали толкова много оръжие, и са възнамерявали да го използват, нямаше ли да го използват по време на войната с тях?
– Ами, очевидно не искат никой да разбере за съществуването на тези оръжия, и затова предпочитат да мрат с хиляди, вместо да се бранят.

– Ама и това не разбрах. Защо ще искат да умират, когато имат толкова много големи оръжия, с които можеха да се отбраняват?
– Ами това е различна култура, сине. Трудно се разбира.

– Абе не знам за теб, но аз си мисля, че изобщо са нямали никакви оръжия, както уж разправяше нашето правителство.
– Ами… Знаеш ли, не е толкова важно дали са имали или са нямали такова оръжие. И без това си имахме причина да ги нападнем.

– И тя е?
– Ами дори Ирак да няма оръжия за масово поразяване, Саддам Хюсеин беше зъл диктатор, което е още една добра причина да ги нападнем тяхната държава.

– Защо? Какво прави злия диктатор, че е ОК да ги нападаме?
– Ами, ако не друго – той изтезаваше собствения си народ.

– Както правят в Китай?
– Не сравнявай Китай с Ирак. Китай е добър икономически съперник, където милиони хора работят като роби в фабрики и цехове за да правят американските корпорации по-богати.

– И щом една страна си измъчва хората в името на американските корпоративни интереси, значи е добра страна, нищо че си измъчва хората?
– Точно.

– А защо са измъчвали хората в Ирак?
– Заради политически престъпления, най-вече за критика към правителството. Хора, които го критикуват ги изпращат по затвори и ги изтезават.

– Ама не е същото в Китай?
– Казах ти, в Китай е различно.

– И каква е разликата между Китай и Ирак?
– Ами ако не друго, Ирак се управляваше от партията на Баските, а Китай са комунизъм.

– Едно време не бяха ли лоши комунистите?
– Не… само кубинските комунисти са лоши.

– Защо са лоши кубинските комунисти?
– Ами, ако не за друго – хората, които критикуват правителството в Куба са изпращани по затворите и изтезавани.

– Като в Ирак?
– Точно – бързо схващаш.

– И като в Китай?
– Уфф… казах ти – Китай е добър икономически съперник. Куба, от друга страна – не е.

– И как така Куба не е добър икономически съперник?
– Ами, виж сега… По едно време през 60-те нашето правителство наложи някой закони, които забраняват търговията на Американци в Куба, докато те не спрат да бъдат комунисти и да станат капиталисти – като нас.

– Но, тате… Ако махнем законите е отворим търговията с Куба, и започнем бизнес със тях, това няма ли да им помогне на станат капиталисти – като нас?
– Не ми се прави на дървен философ.

– … Не мисля, че се правя на дървен философ, тате.
– Както и да е… Ами те нямат и свобода на избор на религията в Куба.

– Като управлението на Фалун Гонг в Китай?
– Казах ти вече – престани да говориш лоши неща за Китай. Както и да е. Саддам Хюсеин дойде на власт след военен преврат, така че на всичкото от горе не и съвсем легитимен лидер.

– Какво е „военен преврат“, тате?
– Това е, когато някой генерал вземе на сила управлението на страната, вместо да проведе избори като нас в Щатите.

– Ама нали и в Пакистан така дойдоха на власт?
– Имаш предвид генерал Первез Мушараф? Ъм… Да… така е, но Пакистан са ни приятели.

– А защо Пакистан са ни приятели, като лидера им е нелегитимен.
– Никога не съм казвал, че Первез Мушараф е нелегитимен.

– Е нали току що каза, че военен генерал, който завземе властта насила, премахвайки легитимното управление на страната е незаконен лидер?
– Само Саддам Хюсеин. Мушараф е наш приятел, защото ни помогна, когато нападахме Афганистан.

– Тате, тате… А защо нападнахме Афганистан?
– Заради това, което те ни направиха на на 11 Септември.

– А какво ни направи Афганистан на 11 Септември?
– Ами на 11-ти, 19 човека – 15 от тях от Саудитска Арабия, отвлякоха няколко самолета и унищожиха няколко сгради в Ню-Йорк и около 3000 невинни човека загинаха.

– Е какво общо има Афганистан?
– Хората, отвлекли самолетите, са обучавани в Афганистан – под ръководството на Талибаните.

– Не са ли Талибаните, онези лоши радикални ислямисти, които режат ръцете и главите на хората?
– Точно те са. Не само, че им режат главите и ръцете, но потискат и правата на жените.

– А, тате, Буш не даде ли на Талибаните 43 милиона долара през Май, малко преди 11 Септември?
– Да, но тези пари бяха награда за добрата борба срещу наркотиците.

– „Борба с наркотиците“?
– Да, Талибаните доста помагаха при спирането на хората да отглеждат опиумни растения.

– И как го правеха това, тате?
– Много просто – ако хванеха някой да отглежда такива растения, талибаните им режеха ръцете и главите.

– Значи, когато режат глави и ръце защото хората отглеждат опиум е ОК, но ако е за нещо друго не става, така ли?
– Да, нормално е едно радикално ислямистко-фундаменталистко движение да реже главите и ръцете на хората защото отглеждат растения, но не е нормално да им ги режат, защото крадат хляб.

– А не режеха ли глави и ръце за същото нещо и в Саудитска Арабия?
– Там е различно. Афганистан се управлява от тиранично-патриархално настроено движение, което потиска жените и ги кара да носят фереджета на обществени места, със смъртно наказание ако не го спазват.

– Ама в Саудитска Арабия не носеха ли и там фереджета?
– Не – саудитските жени са задължени само да носят традиционното ислямско облекло.

– Е каква е разликата?
– Традиционното ислямско облекло, носено от Саудитските жени е скромно, но същевременно модерно облекло, което покрива цялото тяло на жената, освен очите и пръстите и. Фереджето от друга страна е зло и патриархално средство за потискане на жените и покрива цялото тяло на жената, освен очите и пръстите и.

– На мен ми звучи същото, само с друго име.
– Ама не ми сравнявай Афганистан със Саудитска Арабия. Саудитите са ни приятели.

– Ама нали каза, че 15 човека, от тези които отвлякоха самолетите на 11-ти са Саудити?
– Да, ама са обучени в Афганистан.

– Е кой ги е обучил?
– Един мноого лош човек на име Осама Бин Ладен.

– Той от Афганистан ли е бил?
– Еми не, ама не е и от Саудитска Арабия. Но беше лош човек, много лош човек.

Б.Ред: ххахахахахХАхаХАХХАХАХАХАх.

– Като че ли си спомням, че едно време ни беше приятел.
– Да… само като му помагахме да прогони Съветската инвазия в Афганистан през 80-те.

– Кой бяха тия Съветите? Не беше ли това Злата Комунистическа Империя за която приказваше едно време Роналд Рейгън?
– Ами те вече не са Съвети. Съветският Съюз се разпадна пред 1990 година или там някъде, и сега имат избори и са капиталисти – като нас. А и сега им викаме руснаци.

– И сега Съветите, така де – руснаците, са ни приятели?
– Ами не баш… Виж сега, те ни бяха приятели дълго време, след като престанаха да бъдат Съвети, но понеже решиха да не ни подкрепят с войната в Ирак, сега сме им сърдити. Също така сме сърдити на французите и германците, защото и те не ни помогнаха.

– Значи и французите и германците и те са зли?
– Не точно зли, но достатъчно лоши, за да им преименуваме French fries and French toast to Freedom Fries and Freedom Toast.

– Значи ние преименуваме храни, когато някоя страна не прави това което ние искаме?
– Не точно, това го правим с приятелите си. Враговете си ние нападаме.

– Ама нали Ирак ни беше приятел през 80-те?
– Ами да… Ама за малко.

– Злият Саддам Хюсеин беше ли им лидер тогава?
– Да, но тогава той водеше война със злите иранци, което го направи наш приятел. Поне временно.

– Това защо го направи наш приятел?
– Защото по онова време Иран ни беше враг.

– Това не беше ли времето когато Саддам обгазяваше Кюрдите?
– Да, но понеже по това време той се биеше с Иран, не обърнахме внимание на това, за да му покажем, че сме му приятели.

– Значи, ако някой се бие срещу някой, който е наш враг, това автоматично го прави наш приятел?
– В повечето случаи – да.

– А всеки, който се бие срещу някой от нашите приятели, го прави автоматично наш враг?
– Понякога това също е вярно. Обаче, ако на някоя американска корпорация и е изгодно да продаваме оръжия и на двете страни – още по-добре.

– Но защо?
– Защото войната е добра за икономиката, което значи че е добра за Америка. А и понеже Бог пази Америка, всеки който се противопоставя на войната е един безбожен неАмерикански Комунист. Сега, сине, разбираш ли защо нападнахме Ирак?

– Мисля, че да, тате. Нападнахме ги, защото Бог така искаше, нали?
– Да.

– Но как разбрахме, че Господ иска да нападнем Ирак?
– Ами виждаш ли… Господ лично разговаря с Джордж Буш и му казва какво иска да правим.

– И в крайна сметка излиза, че нападнахме Ирак, защото Жоро Храста чува гласове в главата си?
– ДА! Накрая разбра как работи света, браво! Сега си затвори очите, настани се удобно и спи спокойно. Лека нощ.

– Лека нощ, тате.

Уринотерапия при болен лакът

Един мъж отива при личния лекар, че много го болял лакътя.
– Донеси урина за анализ.
– Каква урина, бе докторе, какъв анализ, просто ме боли лакътя.
– Урина за анализ, утре сутринта – на гладно.
Ядосал се мъжът и взел па смесил – неговата собствена урина, урина от тъщата, от дъщерята, от жена си, от котката, добавил вода от парното и спирачна течност от колата.
Занесъл на сутринта тази адска смес и след два часа при лекарят:
– Виж сега, за котката не се безпокой, здрава е. Тъщата ти е болна от рядка болест, само в чужбина ще се излекува. Дъщеря ти е бременна с близнаци в третия месец, но за 16 годишната й възраст всичко е наред. На парното трябва да смениш тръбите. Жена ти има хламидия и затова не ти дава, та като биеш чекии в тясната си тоалетна, си удряш лакътя в стената!
Като чул това, човекът хукнал навън, а докторът извикал след него:
– И да си смениш накладките на Голфа, че ще се пребиеш…

Подарявам котка – обява на мъж от Русе в ОЛХ

Писна ми на фуя! Заклевам се в единствените си два еднакви чорапа, че нервите ми свършиха. Подарявам палава мъжка котка на 5-6 години с едно наум, към нея давам 2 кг Роял Канин микс, който ще стигне за около 2 месеца.
Взех нужното решение за котка в затворено пространство и мога да отбележа, че е кастриран. Това не повлия по никакъв начин на поведението му и той е като всички останали котки, само дето е като сърчице на колибри, пило по грешка адреналин. Освен когато не спи по 4 часа без да мръдне. Има изградени хигиенни навици, само защото им е вроден инстинкт. Котката е игрива като бебе панда, но съдбата жестоко я е наказала и е с интелекта на шайба за хокей. Тъп като г*з е. Казва се Развигор и на галено е Горо (от Мортал Комбат). Много обича да играе, да бъде носен с главата надолу и да виси, да яде паяци, да му дърпат мустаците, да бъде мачкан и обичан, общо взето няма ситуация в която да е недоволен.
Никога не е хъскал, не съм уверен, че знае как. Та той дори мяука неадеквато, като бобъра в едно ФБ меме. Не знае, че може да е зъл, за него всичко е игра. Гальовен е. Не е от най-големите чистофайници, защото е мъж.
Обича да се отрива и да мърка, да си играе, да спи, а понякога и масажира гърба ми, когато се случи да спя по очи.
Той яде. В смисъл яде много и яде всяко нещо, което е не метал. Въпреки че веднъж се случи едно електро моторче да ми изчезне и така и не се намери, допускам, че котката е полу-киборг. Всяко нещо, което докопа е за ядене – пера от лук, домат, варен картоф, гъби, люспа от варен картоф, сладолед, компот, карфиол, таратор, шкембе с чесън и оцет, банани, ананас, череши, мюсли, сладко, солено, кисело, горчиво, люто, умами… Ако се задържа легнал 2-3 дни и мене ще ме изяде.
Основният недостатък на този модел котки е, че отваря фурни. Дори след 2 камиона шамари знае, че не трябва да го прави, знае кое е “фурната” и знае, че ще бъде наказан, но продължава да го прави тъй като готвя вкусно и просто преценява, че наказанието си струва.
Веднъж вече разби пантите на фурната и се наложи тяхната подмяна – 140 лв за панти втори път няма да дам и турско да стане.
С упоритост преодолява и детски заключалки – и те издържаха точно 4 дни. Барикада от 2 стола, затискащи стъклото пред фурната, също не е решение – премества ги. Ако някой затвори фурна в трезор, котката ще намери комбинацията и ще влезе. Майтапът настрана за хора без фурна.
Искам си спокойствието обратно, искам да мога да спя и след 5:20 сутринта, искам да мога да стана от масата, да проверя кой звъни на вратата и като се върна, яденето ми да е все още на масата.
Искам да се прибера един ден и мусаката да си е още във фурната. Искам да не стъпвам по остатъци от някак докопана храна.
Искам да пробвам какво е манджа без косъм вътре. Искам си 3/4 от новогодишната баница с късмети, от която така и не намерихме паричката. Искам си живота преди тази котка. Спасихме го като много малко коте, беше на прага на живота, болно от всичко възможно, дишащо като Дарт Вейдър в една локва, беше една шепа мокро лайно.
Нооо не е трябвало, било е грешка и сега си плащам, че се намесих в плановете на съдбата. А мене кой ще ме спаси? Много моля, ако някой търси котка, да каже сега! В намеренията си съм сериозен като смъртта. Предпочитам човекът да е от Русе, че ако трябва да изпращам котката по куриер, няма да мога да взема решение с кои дрехи да го пратя в новия град.

Бенефис

Хараламби бил един от най-известните циркови артисти в България . Га одъртял решил да направи бенефиса си (вече на 75 години) щото трудно правел вече номера, с който се е прочул. Сбрал целия Хайлайф на София и решил да направи номера си за последно, ма със затворени очи… Публиката затаява дъх, Хараламби завързал очите си зад сцената, излязъл и се покатерил по стълба висока 20 метра, скача от нея правейки тройно салто докато лети… стига земята, а там трамплин отблъсква се от него, прави 5 салта, удря се в тавана на залата и се размазва на земята, става и чака аплодисменти, но публиката мълчи… Хараламби си помислил, че нещо бърка, затова отново решава да повтори номера – 20 м стълба, 3 салто, трамплина 5 салта… шатттт горе в тавана и се размазва отново на земята, става и пак тишина…
Отчаян и едвам ходещ, той се запътва отново към стълбата за 3 опит, тъкмо се покатерва и един от служителите в цирка го пита:
– Бай Ламбе, кат си готов кажи да дигам завесата…
– Мани тоя чат, дай да се видим на живо!
– Как ще те позная?
– Като видиш некоя и си речеш: „Дано не е тая“ – е тва ще съм аз…

„Дееба вю“ – чувството, че глупостта, която правиш в момента, вече си я правил…

Отива главният инженер на строителния обект и гледа – шахта, пет метра в диаметър и 50 метра дълбока, стълби и на дъното й светлина от прожектор.
– Какво е това чудо?!
– Ами по проект е така!
Инженерът взема проекта, обръща го на 180 градуса и вика:
– Това е фар бе, идиоти! Фар!!!

На зъболекар

Отишъл един да види приятеля си зъболекар. На зъбаря му се наложило да излезе за малко и помолил приятеля си да пази кабинета. Тъкмо излязъл зъболекаря и в кабинета нахлула възрастна засукана жена със силно подута буза и от вратата на един дъх изревала:
– Докторе, вади зъба бързо! Взела съм упойка, а ето ти и 500 лева, само го вади веднага!
Нашия понечил да каже, че не е доктора, но бързите 500 лева надделяли над благоразумието и той грабнал клещите. Жената седнала, отворила уста, а пича със замах и затворени очи дръпнал зъба, при което жената изревала и избягала от кабинета.
Докато се опомни какво е станало, пред кабинета спрял черен хамър, от който слязъл огромен мъжага, по ниското чело и дебелия врат на когото се познавало, че принадлежи към оная част от обществото, което именували „мутри“.
В мозъка на мъжа сякаш светнал надпис – „Неприятности“. Нахълтал мутрата в кабинета и от вратата изръмжал:
– Ти ли вАди зъб на една жена сега?
Мъжът загубил говор и картина и само олигофренски измучал:
– Н-н-н-нъ-н…
Горилата го тупнал по гърба, при което земното притегляне сякаш се учетворило и му тупнал пачка евро в ръката, след което се почесал по врата, свалил часовника си (златен Ролекс) и хващайки ръката му, го закопчал на китката. Виждайки, че ония го гледа ошашавен, му казал:
– Прав си! Малко е!
Свалил четирите си златни ланци (малко по тънки от бебешка ръка) и му ги наденал със замах на врата, при което мъжът се привел от тежестта им и очите му станали като циците на поп-фолк певица.
– З-з-з-защо??? – промълвил нашия герой.
– Как защо, бе? От днес ти си ми брат… даже си ми по-близък… Откъснал си езика на тъщата!

Музика в картинки

Учителката поставила на децата задача да нарисуват музикално произведение.
Всички се отличили с впечатляващи творби: небе, луна, звезди, като „Малка нощна музика“, хусари на коне, като „Танц със саби“…
Единствено Иванчо предложил друга интерпретация – нарисувал… кyp! Учителката втрещена задала повече от риторичния въпрос:
– Защо? – а Иванчо отговорил с артистичен патос:
– Ами това, госпожо, е „Fur Elise“!
– Купете този прекрасен букет за жена си!
– Не съм женен.
– Тогава за любимата!
– Нямам любима.
– Купете го тогава от радост, че живеете такъв безгрижен живот!

За бебетата и щъркелите

Семейство Иванови все не успявали да заченат дете и решили да си вземат баща под наем. В деня, когато трябвало да пристигне бащата донор, г-н Иванов целунал жена си и смутено казал:
– Аз изчезвам скъпа, човека ще дойде скоро.
Половин час по-късно, по една случайност, пътуващ фотограф на бебета позвънил на вратата, надявайки се да реализира продажба.
– Добро утро, мадам, аз бих искал да…
– Оо, няма нужда да обяснявате, аз ви очаквах. – прекъснала го малко нервно г-жа Иванова.
– Наистина? – озадачил се фотографът. – Ами добре, аз съм страхотен специалист по бебета.
– Точно на това се надяваме аз и съпругът ми. Заповядайте, влезте.
След минута госпожата попитала, изчервявайки се:
– Ъмм, откъде ще започнем?
– Оставете всичко на мен, госпожо. Аз обикновено правя две пози във ваната, една на канапето и може би няколко на спалнята. Понякога, на пода на хола също се получава хубава поза, там е широко и спокойно можем да се поразхвърляме.
– Ваната? Пода на хола? Нищо чудно, че не сме успели да направим нищо с моя Гошо.
– Мадам, никой от нас не може да гарантира успех при всеки опит. Но ако опитаме няколко различни пози и аз щракам от шест или седем различни ъгъла, сигурен съм, че ще бъдете доволна от резултата.
– Боже мой! Това е много… – ахнала г-жа Иванова.
– Госпожо, същността на моята работа не позволява да се действува прибързано. Аз лесно мога да ви претупам за пет минути, но съм убеден, че ще бъдете разочарована.
– Зная това. – тъжно отвърнала госпожата.
– Позволете да ви покажа някои от моите произведения! – казал фотографът, изваждайки албум със снимки на бебета.
– Ето това го направих в рейс на градския транспорт.
– Боже господи! – възкликнала г-жа Иванова, мачкайки носната си кърпичка.
– А тези близнаци се получиха изключително добре, като се има предвид, че беше много трудно да се работи с майка им. – продължил фотографът.
– Било е трудно?
– Да, тя беше много претенциозна. Трябваше да отидем в Борисовата градина за да свършим добре работата около децата. Хората се тълпяха и ни притесняваха.
– Борисовата градина!? – разширили се очите на г-жа Иванова от изумление.
– Да, а освен това едно бездомно куче се опитваше да захапе апарата ми и аз трябваше да се пазя от него докато работя с майката!
Госпожа Иванова се олюляла и възкликнала:
– Имате предвид, че кучето наистина е искало да загризе вашият ъъъ.. , апарат!?
– Точно така. Е госпожо стига съм се хвалил, ако сте готова, аз ще вадя триножника и да започваме работа.
– Триножник!?
– Разбира се мадам, моят апарат е голям, тежък, 29 сантиметров, професионален. Без да го подпра на триножник не мога да работя с него. Мадам?! Мадам?! Боже, какво й стана, тя припадна!

„Целта ни е да спечелим 0,000000001% от гласовете“
– Партия на Българските Хомеопати

Лежат трима в интензивния сектор – двама с инфаркт и един с инсулт. Завързва се разговор, единият с инфаркт пита другия:
– Вие, защо?
– Ами, какво да ви кажа, склададжия съм, тъкмо свих едни стоки и дойдоха данъчните… Ето ти инфаркт…
– А вие, как? – пита на свой ред.
– Ами какво да кажа, аз съм началник база, приготвих един контейнер за прибиране, дойдоха митничарите и хоп – инфаркт.
Мълчание. Поглеждат въпросително към онзи с инсулта и той обяснява:
– Аз съм гробар. Преди седмица донесоха ковчег, ама лукс, вътре баровец, целите му ръце в златни пръстени, по врата ланци и 32 златни зъба…
– Е, и какво?
– Направо си загубих съня – толкоз злато нахалост! Един ден, втори ден, на третия се реших – разрових гроба, отворих капака, а оня отвътре ми се ухили с 32 златни зъба:
– Инспектор Петров, НАП! Контролно погребение!
Из „Рекордите на Гинес“:
За една вечер в Перник, смарт телефон смени 7 собственика. А двама от тях даже надживя…