И наистина – разтоварвахме се от проблемите си и от лошия си късмет, усещахме как те ни напускат, за да се прехвърлят направо върху селяните.
Тази закономерност изглежда да е направила впечатление и на компетентните органи, които ни поканиха по най-категоричен начин да си кажем мнението за мистериозните пожари и неизменното ни присъствие там. Така се озовахме в една посърнала ранна утрин в сивата канцелария на майор Петков от Второ РПУ – снажен и вдъхващ респект представител на ведомството. Показа ни някакво писмо, подписано от има-няма стотина души, съдържаща гореща молба да ограничат движението ни в рамките на няколко квадрата.
Тези селяни са големи неблагодарници. Например Дидо като взе варела със спирт за горене за голям и удобен пепелник, магазинерът цяла зима продаваше вместо из развалините в широка палатка, която ние му дадохме, а ни наем му поискахме, ни нищо. Поне едно „мерси“ да беше казал, но не. Уми си ръцете, като с половин уста ни пробута две дамаджани джанкова, хем много добре знае, че сме четирима.
Но, да се върнем в полицията, където в наше присъствие майорът се запоти и зачорли, взе да седи все по-изгърбен и на бой се смали с около педя. Той се сдоби и с навика да удря с ръка по масата като с парен чук. Тоя път удари с лявата, понеже дясната бе вече посиняла. Разпитваше ни четиримата за събитията, които се случваха в селото от миналата есен насам, вече няколко часа. В началото заяви, че искал да научи всичко, а сега взе да го усуква. Бяхме минали само встъпителната част на материала, за един бус, който с мощния си тътен и ослепителния пламък, стигнал чак до небесата, напомни на ветераните от селото славните им дни по бойните полета. Следобед, без да ни пуснат да похапнем и да разменим няколко думи на две-три бири, бяхме се хванали да му разправяме втория случай:
– Спомням си датата много добре, – подхвана Вильо, – понеже вуйна ми има имен ден тъкмо тогава…
– Обаче ти така и не отиде да я уважиш! – скастри го веднага Чочо, който обича нещата да се казват право в очите.
– И какъв е тоя имен ден баш преди Коледа? – запитах, щото и мен ме интересуват такива подробности от народния ни бит.
– Не мога да отговарям едновременно и на трима ви, нали така – ядоса се Вильо.
– Че аз не съм те питал нищо! – защити се Дидо. – На теб ти дай да набеждаваш хората. Майоре, хич не го слушай тоя.
– Ти недей да се криеш зад майора, точно той ме пита.
– Как няма да пита, нали това му е работата? А на теб за какво ти е да се фукаш с вуйна ти? Всички знаем що за стока е. По-добре да не я споменаваш в присъствието на почтени хора, при това семейни.
– Че нали беше болен – оправда го Дидо.
– Аха, – потвърдих и аз, – ама после. Щеше да си изкашля бъбреците.
– Какви бъбреци, бе? Дробовете се изкашлят, а не бъбреците – поправи ме Чочо.
– То и дробове не се изкашлят, само лафът е такъв. Представяш ли си някой да ходи по улиците ей така? – контрира Дидо и започна да обикаля прегърбен канцеларията с изплезен език, удължен с двете му длани, имитиращи разлюлял се изкашлян бял дроб.
Унилият майор се обърна към измъчената машинописка и, за да претупа работата, каза:
– Запиши двайсет и четвърти декември. В колко часа? – обърна се с все по-малка надежда към нас.
Те тоя въпрос ни свари по долни гащи. Доста относителна работа, мен ако питате. Може и предния ден да е почнало, когато Бат’ Веньо, нашият вечно мърморещ съсухрен съсед, посетил селския бръснар и го помолил да дойде на следващия ден да заколи прасето, че най разбирал от тия работи. То хубаво, ама Ицо го хванала виелицата по пътя от града и дойде чак следобед, когато вече бяхме свършили почти всичката работа. Че и бензиновата лампа забрави и нямаше с какво да опърлим огромното туловище. Заклахме прасето без майстора по традиционния начин чрез гонене из двора със забит нож и всичко останало, а Бат’ Веньо го бинтовахме навсякъде, където го бяхме порязали в блъсканицата. Вильо предложи един много по-ефикасен електрически метод за умъртвяване на упоритото животно, за който бил чел някъде как се практикувал у шампионите по отглеждане на прасета, но не намерихме достатъчно дълъг кабел.
Пак той, моят авер, е голям чат на техниката, щото има много подходяща за обучение кола. Той се сети как да се измъкнем от затруднението с пърленето. Имахме във вилата чудесна газова печка, имитираща камина с въглища, осветявани от скрита лампичка. Направо – красота и естетика – от пластмасовия корниз, същински мрамор, до бодро мъркащото вентилаторче. Бяхме купили и две големи газови бутилки за нея, но нали знаете какви са жените, все им е едно колко ще се трепят мъжете им с цепенето на дървата, та не ни оставиха да съборим старата камина и да турим новата. Всичко си ръждясваше в гаража.
За нула време измъкнахме единия Пършинг (тогава още не знаехме защо големите газови бутилки се наричат така), махнахме джуджафката отгоре, веднага след кранчето набутахме на мястото й парче маркуч за поливане, и приспособлението за пърлене на прасета и всичко останало бе готово. Замъкнахме чудесията в обора на Бат’ Веньо и му обяснихме как се работи с него. Само дето не бликнаха сълзи на благодарност от очите му. Надойдоха и доста съселяни да видят в действие изобретението, а ние веднага се хванахме за работа. Старецът държеше маркуча, прицелил се право в прасето, Вильо развъртя кранчето на няколко оборота, а аз поднесох запалката.
Да кажа, че лумна пламък, ще е прекалено бледо. Всички се почувствахме досущ нощен крадец в банка, пазачът като запали лампите. Изненадата и паниката бе пълна, всеки искаше да се напъха в най-тъмния ъгъл. Но и Пършингът не спеше. Килна се на една страна, хакна се в бетонното корито, кранчето се откърти и ракетата я хванаха дяволите. След като опърли всички, освен прасето, тя се насочи с голяма скорост право към Вильо и го преследва няколко секунди из кишавия двор.
Може би малцина от вас смятат, че някой добър ден, когато животът им е поставен на карта, ще имат честта да бъдат спасени от един лошо замислен и още по-лошо изработен капак на отписана асептична яма. Но на нашия изобретател, на когото бе хвърлило око собственото му изобретение, точно това се случи. Вильо изведнъж изчезна вдън земя за наше и на Пършинга най-голямо учудване. Ракетата не му мисли дълго, ами се нахвърли върху останалите. Едно непремерено движение я прасна в чешмата на двора, та се развъртя и с широка траектория, подпалвайки всичко по пътя си, се насочи към каменната къщичка, дето бяха казаните за варене на ракия, отнесе половината курник зад него, подскочи от някакъв камък и след кратък полет се взриви насред връщащото се от полето стадо.
Явно тоя ден не бе за размисъл за нищо в селото, щото цялото стадо се разбяга на секундата. На мястото се носеше само лека миризма на горена вълна и се чернееше издъненият корпус на разочарования Пършинг, но нямаше следа ни от добичета, ни от овчаря. След две седмици го намерили – искам да кажа овчаря, в едно отдалечено на двайсетина километра село. Днес и селяните, че даже овчарите, прекаляват с гледането на телевизия, щото го открили тъкмо като разправял в кръчмата:
– И ме нападнаха с един антитеростичен акт, понеже замергах с камъни кучето на казанджията, дето се откъсна от веригата…
Това си беше чиста лъжа, кучето на казанджията никога не е било вързано и си хапеше на воля по улиците.
Както и да е, след като се поуспокои данданията, навлечени в шубите седнахме на верандата на етажа, за да се насладим на скрежистата вечер. Хапвахме си сладко-сладко чироз, скрит за подобни случаи в една стара пералня и си пиехме още по-сладко-сладко от скатаната джанкова. Нощта бе кристално ясна, на небето блещукаха милион звезди, а по баира оттатък реката – още стотина-двеста – стопаните с факлите и фенерите, търсещи добичетата си в тъмната гора и по нивите, бяха прекрасна гледка. Поне и те изкараха вечерта, че и нощта на чист въздух, сред природата, птичките и щурците, газейки в пресния сняг, а не като нашите момичета – залостени в нагорещената и одимена от печенето на какво ли не вила, гледайки телевизия и пеейки сълзливи песни, наливайки се с каквото им падне и трупайки гигакалории. Те си въобразяваха, че ние сме наказани. По отсрещните хълмове от време на време някой селянин припознаваше блеенето или хлопката на свидното си животно, пък то, все още жертва на стреса, хукваше, а фенерът на преследвача от такова разстояние замязваше на падаща звезда. Тогава всички си пожелавахме по нещо, но до сутринта така и не се сбъдна, та вкочанясахме.
Единствената жертва на цялата работа бе Вильо – не го пуснахме да ни наближи, понеже имахме богат предишен опит с нацапотени индивиди, докато не го измием барабар с дрехите, използвайки маркуча в някогашната веньовата кочина, и Вильо здравата настина, въпреки трите ката дрехи, взети назаем от Бат’ Веньо. Даже половин кило греяна ракия му дойдоха малко и беше сополив чак до Ивановден. Трябвало е да го поим повече.
Бат’ Веньо до Нова Година затваря свинско в буркани, щото Пършингът бе помел кочината на няколко пъти, бастисвайки и петте прасета, но не ни харесаха нито те, нито кебапчетата, кюфтетата и надениците, които донесе в индустриални количества – все миришеха на нещо особено. Но като първо пече прасетата, после ги чисти, така ще е.
Ей тази кратичка история трябваше да разкажем на постоянно прекъсващия на майор. Понеже и аверите се изпокарваха за всяка дреболия, ми доскуча, престанах да участвам в разговора и почнах да зяпам насам-натам. Машинописката през пет-десет минути натискаше по някой клавиш на машината, щом водещият разпита продиктуваше нещичко. По едно време се загледах в голата крушка на тавана и се зачудих колко вата ли е. После огледах помещението и прецених, че трябва да е сто. Това и казах:
– Сто!
В стаята настъпи тягостна тишина. Пръв се съвзе майорът, нали все пак е професионалист:
– Какво сто?
Разбрах, че забележката ми е попаднала ни в клин, ни в ръкав, не исках и да прекъсвам разговора по средата, затова само с вежди посочих тавана, обаче не ме разбраха. Тогава се изцъклих към лампата, за да стана по-красноречив. Пак нищо. Накрая – скришом от аверите, с палец посочих крушката. Видимо кайорът взе да вдява, на лицето му се изписа разбиране и, леко намигвайки, каза:
– Аха. Виж ти… Я виж ти… Всички други да излязат и да изчакат отвън, в другия край на коридора!
Наложи се да извика двама пазванти, защото приятелите ми не искаха нищо да изпуснат. След като останахме насаме, ако не броим машинописката, заинтригуваният майор попита:
– Какво сто?
– Искам стар вестник.
Получих веднага. Поставих го грижливо на стола и под зоркия поглед на майора стъпах върху него, внимателно развъртях крушката, сложих я на съсипаното бюро пред все още нищо не разбиращия майор и го попитах:
– Колко вата е?
Майорът извади от чекмеджето очила с дебели рогови рамки, сложи ги на върха на носа си и дълго се взира в нея срещу светлината. Накрая каза:
– Седемдесет и пет, ама е малко изтъркано… И какво?
– Печелиш! – похвалих го аз. – Мислех я за сто. Тая игра току-що я измислих, какво ще кажеш?
Майорът ме гледа с безизразен поглед, докато завинтвах крушката на мястото й и леко потрепера, когато с хрущене я завъртях малко повече, отколкото можеше, сетне се размечта:
– Еййй, де са ония хубави стари времена, де сааа…?
Сетне се обърна към машинописката:
– Извикай другите идиоти.
Те бяха подслушвали на вратата, изглежда, защото веднага се разпознаха и тутакси влязоха, преди тя да е станала от стола. Майорът с благ глас, от който ми настръхнаха косите, заповяда:
– А сега, сядайте всичките и слушайте внимателно. Ей тоя тук – посочи Чочо, – искам да го набия на кол; тебе – това бях аз, – да ти отскубна двата палеца, че повече да не можеш да щракнеш запалка. А на тебе ще ти изтръгна езика! – разкрещя се той на Вильо. – Тебе, тебе, … – продължи във фалцет той, май не му стигаше въображението да пожелае нещо и на Дидо,
– Искам да работя в маза! – крещеше той. – Да имам лампа с отражател, кука на тавана и вериги! Дайте ми клещи и бич! Искам кабел с ток!
Тъй като никой не изпълни желанията му, трясна едновременно с две ръце писалището, на което старческите крака не издържаха, то се катурна напред, като помете стола с машинописката. Самата пишеща машина пък се стовари отгоре им, а ние наскачахме, за да си спасим краката. Наоколо се разхвърчаха папки и формуляри, писалки и моливи, както и всичките скромни лични вещи на майора. Но това не му стигна, измъкна едно по едно чекмеджетата и ги натроши о бюрото.
– Не искам да ги виждам повече! – крещеше неистово той. – Искам да ми се махнат от главата! Не, това не може да продължава така! Подавам си оставката ей сега, някой друг да се белосва, писна ми!
Грабна фуражката от портмантото, но нито едното, нито другото издържаха рязкото дръпване – козирката на фуражката се откъсна, а портманото се килна като нахлюпена шапка. Майорът изхвърча от стаята и трясна вратата, че големият прозорец се напука целия. След миг пак я отвори, изкрещя едно „Искам да работя в Гестапо!“ и окончателно съсипа вратата с още по-силно тръшване.
– Взе да влиза във форма, – измърмори Дидо. – Все пак държелив излезе.
– Аха, – добави Чочо. – Май селяните отърваха кожата с пустия късмет.
Помълчахме малко прави и Дидо попита машинописката на пода:
– Вече свободни ли сме?
Тя кимна и се разплака, а ние се измъкнахме гузно в мрачния коридор, като подпряхме вратата на мястото й.
Една от канцелариите, покрай които минавахме, не бе затворена и на яркото неоново осветление белееше огромна електронна машина, дълга близо два метра и почти толкова висока. Блещукаха десетки цветни лампички, една от друга по-хубави, точно като за Коледа. Загледахме се като омагьосани. Отвътре изскочи дребно човече в стар и оръфан цивилен костюм. То стоеше леко килнато на една страна, явно му тежеше пищовът на колана.
– От София, нали?
Дидо го изгледа от глава до пети и със строг глас подхвърли:
– Аз лично съм роден в Търговище.
– Е, да, то и аз не съм тук родом, – започна да бърбори човечето. – Всеки е отнякъде, хе-хе. Всички станахме граждани напоследък. Е, някои са по граждани, разбира се, не че искам да кажа нещо против софиянци, ама… Нали знаете… Но заповядайте, очаквах ви за утре. Още не съм дочел напълно инструкциите, нали са английски, над хиляда страници са…
Нямаше как, влязохме.
– Това е детекторът – посочи гордо машината, докато затваряше вратата. – Вече никой няма да може да лъже тук.
– Първа, битиви, нова, диема, мустанг… – почнах да броя екраните аз. – Ще може и още как! От сутрин до вечер и обратно.
– Но нима не вярвате!? Е това е последна дума на техниката! Двеста хиляди долара сме платили! Американски оригинал, не е някакъв корейски боклук. Даже и най-дребничката мисъл, която минава през главата ви може да се засече!
– Хайде, бе! Да пробваме, а?
Вильо, който се беше наместил на единственото кресло в стаята, разтревожено се размърда:
– Тука да не вадят зъби?
– Хе-хе, не, вече няма нужда от такива средства. Е, тази машина не може да залови престъпника, но ако го заловят, тук всичко се разбира. Колкото и да лъже, апаратът ще покаже истината. Ето, вие, млади господине (нали не ви знам чиновете), поставете това на главата си, тъкмо сте седнал. – И измъкна една каска, дето жените обичат да седят захлюпени с тях.
Вильо я постави и се озърна за огледало, но нямаше наоколо, та запита:
– Е?
– Ами сега може да му задавате всякакви въпроси. Той може да отговаря каквото си иска, апаратът ще анализира мисловните процеси и ще покаже ей на тая лента кога лъже и кога казва истината.
Бяхме шашнати. Те това е чудо на техниката! Дребното човече потърси копчето за включване, но то отдавна бе останало в ръката на Дидо, който се чудеше какво да чопли, затова се наложи да измъкне отнякъде клещи. Лампичките премигнаха, а екраните светнаха.
– И какво да питаме сега? – запитах. Вильо каза едно „Ами…“ и хлъцна. На лентата се изписа равна тънка линия, с едно прекъсване.
– Чудна работа… – замисли се човечето. – Трябваше да е нещо подобно на кардиограма.
– Хората разправят, че имаш две любовници. Вярно ли е? – запита строго Чочо, който си пада по клюките.
– Вярно – отговори Вильо и добави – нямам нито една.
В машината се включи някакво вентилаторче, а единият екран изгасна. Писецът изписа още една линия, след това се вдигна на няколко милиметра от хартията и замря. На най-големия екран се появи нещо, което започва с NOT и завършва с MEMORY. Смутеният оператор се разшава:
– Момент, трябва да я изключим за малко… Де са клещите? А, ето… Ей сега… Тук има някаква грешка… Излиза, че и двата отговора са верни…
Вильо, който беше притворил очи, че да може да се съсредоточи по-добре за лъжите си, поясни:
– Вярно е, че така разправят.
Човечето се замисли отново, после цъфна в щастлива усмивка:
– Значи работи! Не лъже!
– Остава и да лъже, – намеси се Дидо, скривайки в джоба си половин дръжка отнякъде. – И без това доста кекаво са я сглобили. Хайде да познаем Вильо на колко години е! Една?
Вильо каза „да“ и машината безпогрешно показа, че лъже. Така стана на две, на три и тъй нататък. Като минаха по същия начин сто, операторът започна да си бърше врата и челото с голяма кърпа. Като стигнаха триста, ми стана скучно и почнах първо да зяпам-насам натам, а сетне да тренирам физиономии, че някой ден могат да потрябват изведнъж. Започнах с „не ми пипай колата!“, следваше „пихме само една бира“, после се сетих да опитам да изобразя „мракобесен“. Това изражение се прави с леко отворена и изкривена надолу уста, че да се виждат опасните зъби, допълнени със смръщени вежди, набръчкано чело и силно ококорване към върха на носа. Първо наплаших човечето, което се ската зад машината, после се обърнах към Дидо, но той се оказа по-хладнокръвен.
– Да не ти е лошо, бре? Ей сега ще припаднеш! – извика той и лисна чаша вода в лицето ми. Сръчно избягнах поливането, но машината не успя да се дръпне, нали беше завинтена в пода, така водата попадна в решетката с вентилатора. За втори път изненадан, детекторът пак премигна с лампички и взе да издава парливата миризма на съветски телевизор, който се чуди само да пламне ли, или направо да гръмне. На първо време се задоволи с просто пушене.
Вильо подскочи попарен и запокити почернялата каска в ъгъла. Косата му стърчеше като козината на спипана в ъгъла котка, а между зъбите му прескачаха искри. Явно бе събрал достатъчно електричество да зареди акумулатор на подводница.
– Егати тъпата машина! – крещеше той хем на машината, хем на оператора, който се мъчеше да спре напиращите пламъци със сакото си. – На трийсет и пет И ПОЛОВИНА, бе, скапаняк! Тръгвам си! Почнахте да изтезавате, като разбрахте що за некадърници сте!
Тръгнахме си с него, като оставихме техничето да се оправя със сакото и детектора, нали то му разбира, след като е чело хиляда страници инструкции. В коридора тъкмо бяха запалили лампите, а от канцеларията, дето ни бяха разпитвали по-рано, се чу гръм, кратък писък, вратата й се събори с трясък и оттам изскочи познатата ни машинописка. Осветлението спря. Момичето препусна покрай нас, а в светлината на лумналия детектор на лъжата в косите й искряха хиляди стъкълца.
– Тия крушки все гърмят – промърмори Дидо. – Много са кекави.
Вече отвън се обърнахме да погледнем към потъмнялата сграда. Само един прозорец премигваше все по-ярко в оранжево, а на тоя фон подскачаше все по-отчаян черният силует на нещо като тореадор.
Като продължихме пътя си, зад гърба ни се чу изстрел. Вече завивахме в пресечката, когато се появи линейка. Изглеждаше повече опечалена, отколкото забързана. За разлика от следващата я пожарна, запретнала маркучите си и жадна да се залови за работа.
Вече в кръчмата, залегнали над големите халби, Чочо се зачуди:
– Дали ще ни викат пак?
– Едва ли, – успокои ни Дидо. – Всичко си казахме.
– Мдааа, и този проблем го отметнахме. Хайде от петък вечерта на село! – предложих.
– Хайде! – отговориха в хор тримата ми верни другари.