Била съм към 10-годишна. Селско девойче. Пасях пуйки, кокошки, овце. И общо взето детството ми минаваше по поляните с животни. Един ден чух баба да се жалва на комшийка, че кокошките ни спрели да снасят яйца. Нещо им ставало… Като виден кокоши експерт, мисли, мислих и снесох гениално умозаключение. Реших, че кокошките не снасят яйца, щото петлите ни не ги харесват вече. Кокошките съответно са грозни и тъжни, и не снасят яйца. Логично. Аз, обаче, кокошка в калта не оставям. Изчаках мама да отиде на работа, а баба да си легне на обяд с вестника. Взех де що има червила, сенки за очи и лакове мамини… И бам – в курника (кокошарника). Там 1 по 1 кокошка минаваха на разкрасителни процедури – малко сенки на клепачите (според цвета на перата), ярко червено червило на клюна и червен лак на ноктите… Имахме около 70 кокошки. Разбира се, гримирах само зрелите такива. Ярките (тийнейджърките) бяха малки за такива работи! И така – вкарвам кокошка в курника, изкарвам Жокера… След всяка изкарана от мен кокошка, петлите кудкудякат на земетресение. Викам си „Ей го на! Влюбени са!“. Ми то, не може да очакваш петлите да ги харесват тия проскубани кокошки. Требе си грижа! Мисията изпълнена. Двора ни – пълен с плашила, ама какво разбират другите от кокоша красота. Важно е петлите да ги харесват. Прибирам гримовете на мама… Понаклюцани малко, ама нищо. Излиза баба да пуска пернатите на паша. Като ги видя, като викна: „Норкееееее“, та чак в другия край на селото се зачудиха дали така се казват… Няма да продължавам с тази драма. Изтъкнах предимствата на идеята си! Не можеш да ме обориш и това е! Мама спря да се гримира. Аз си присвоих гримовете за кокоши процедури. Баба не продума нищо вече в тая връзка. Не помня дали са почнали да снасят. Кокошките, нали… За петлите не съм убедена. След някоя и друга седмица, обаче, се зачудих как може да имат крила тия кокошки и да не летят. Пълно пилеене на ресурс. И понеже аз кокошката си в калта не оставям, започнах уроци по летене. Хващам няколко кокошки (гримирани), слагам ги една по една на телта за пране. Вдигам телта бавно с един висок колец. После заставам отдолу с друг колец и леко ги побутвам да скачат. Клаааати се онзи простир с онея ми ти кокошки. Кудкудякат петли. Но няма как. Полетът иска жертви. Побутвам по-силно. Бам – забиват се като щрауси в земята. Първи, втори, трети опит… Щрауси. Излиза баба… „Нооооркеее ма, що си ги нафъргала тия кокошки по простира?“… Реве. Аз: „Спокойно, бабче. Уча ги да летят. Още малко и ще хвръкнат.“…
Баба ми: „Не може кокошка да фърчи ма, Норке. Не може!“…
„Глупости, бабо говориш! Глупавите кокошки не могат да летят. Нашите са умни и красиви. Ще летят!“… Баба си свали забрадката в знак на примирение и ми продума тихо: „Да не си посмяла да влизаш при овците! Молим те!“ … Имахме и прасе, де. Касандра. Ама нея вече я бях яздила същото лято… Щото исках кон.
Елеонора Бойчева